Професионална гимназия "Проф.д-р Асен Златаров" - град Видин
 
АЗ ТВОРЯ..... 2009/2010

   Ива  Асенова  Иванова – 11 – г клас   

Певецът без глас

 

Беше лято  2004 година, месец август. Гoрещината задушаваше градчето все повече и повече ,а слънцето напук печеше още по-силно. Градчето опустяло молеше за капка дъжд, грозната гледка, в която потъваше, го правеше все по-самотно, дали това беше причината или че хората, , които вече се брояха на пръсти и умираха от глад, дали това че реколтата беше унищожена от горещината, не се знаеше.

В центъра имаше кръчма, която беше пълна с пияници, които поръчваха уж за последно, а трупаха сметки и дългове. Все пак сянката вътре беше добро скривалище за тях, само едно момче беше седнало вън и все едно се наслаждаваше на жегата. Това момче беше много младо – към осемнадесет или деветнадесет годишно, дрипаво, босо, косата му подстригана все едно от начинаещ бръснар, а нищо чудно да е бил  и самият той. В ръката си държеше една флейта – самотна и дрипава като него, стискаше я толкова силно в прегръдките си и изглежда ,че тя беше единственото му ценно нещо. Той се заглеждаше в хоризонта и в захлас слушаше простотиите и псувните на безценните хорица, които се наливаха вътре.

Изведнъж се чу шумът на кола , която караше толкова силно, че вдигаше прах до небесата. Колата, която беше доста изискана, спря пред кръчмата. От нея слезе мъж, който отвори задната врата и подаде ръка на една дама. Дамата беше известна в градчето със своя бизнес в чужбина, но какъв беше той , никой не знаеше.

Тя гордо влезе в кръчмата, в която настъпи  такава тишина , че накара дори и най-пийналите да млъкнат. Собственикът взе една кърпа. избърса масата в дъното и кимна с ръка към дамата да седне. Дамата седна и каза с висок и ясен глас:

-Преди да кажа за какво съм дошла, нека да почерпя всички по едно -  и леко се усмихна.

Такава радост настъпи в кръчмата, че все едно заваля очаквания дъжд.

-Сега момчета ще ви кажа , че е време да се махнете от тук и да работите достойно и за добри пари - дамата изгледа всички, включително и младото момче, което стоеше на вратата.

Учудените лица й подсказваха, че това ги интересуваше. Тя си запали цигара и продължи:

-Мъже, жени, юноши, всички, които искат ,нека се приготвят за Грациария. Там има голяма плантация и чифлик, в които имат нужда от работници!

В кръчмата  избухна радост и ръкопляскания, вече всички бяга изтрезнели, но един глас прекъсна радостта им…

-  Ей, ей - ние се радваме много, но госпожата какво ще иска в замяна?-попита един от мъжете, които бяха в очакване на нейния отговор.

-Така! Искам от вас сума на стойност 300 лева, с която ще осигуря вашите…. паспорти, транспорт и визи, но собственикът на чифлика иска от всеки по още 200 лева за прехраната, нощувките и разходите, с които ще живеете, докато вземете заплата…

Не след дълги…. размишления  , всички тръгнаха към вкъщи.

Вече беше се стъмнило и само едно прозорче не светеше в тъмната нощ, то беше на малка къщичка, близо до центъра , а на стълбите й седеше същото момче и размишляваше ,като в ръцете си стискаше флейтата, а в ръката му имаше две стари златни монети. То се чудеше да тръгне ли или не, а сълзите му просветваха в тъмнината и  звучеше тъжната мелодия, която бе засвирил, човек би помислил че плаче и пее.

Но ето дойде новият ден, жени, мъже, юноши чакаха пред кръчмата, всеки бе заложил каквото имаше, за да даде парите на въпросната дама. Не след дълго тя се появи, слезе от колата и започна да записва техните имена. Наредилите се на опашката казваха имената си и даваха парите. Последен на опашката беше той, тъжният младок. Той даде двете монети, но дума непродумваше.

-  Момче, кажи как се  казваш - нервно  викна дамата- но той неотговаряше.

-  Той е ням, сирак е, дядо му го отгледа, но и той си отде!-каза една жена от  тълпата.

-  Че няма ли си име? -  попита дамата.

-  Алексей му  е името, но друго незнам - безразлично отговори същата жена.

Дамата го огледа и след това каза:

- Ми ще му измислим име и готово! - горделиво се изсмя тя.

След два дни автобусът вече беше дошъл и натовари всички безценни хорица от малкото градче.На последната седалка седеше Алексей, той нямаше багаж, но не се разделяше със своята малка флейта.Имаше много хора, те седяха замислени … за своето бъдеще. Какво си мислеше певецът без глас, който говореше единствено чрез своята флейта, никой не знаеше, а и не го интересуваше.

Километрите се нижеха бързо, денят преваляше и скоро се чу гласът на шофьора:

-Пристигнахме.! -отвори вратите той.

Всички се отзоваха пред огромната порта на чифлика , където се виждаше надпис’Happy”.

Отвори се портата, хората ахнаха от красотата, която видяха. Голяма къща в йонийски стил и красива градина.

В тъмнината отдалече се задаваше фенер, носен от един не много възрастен господин.

- Здравейте - на развален български - каза той. Аз съм секретарят на управителя на чифлика

Всички да дадат своите паспорти. От днес нямате право да излизате извън тези порти. Ще работите за 5 евро на ден, ще ядете каквото има, ще спите всички заедно в хамбара.

Усмивките  угаснаха по лицата на безценните хора. Никои не смееше да възрази, нямаше такъв смелчага, все пак на портите стояха охранители с оръжие.

Всички мълчаха!.

-Е ,мили ми работници или по-точно роби, от   утре в 6 сутринта на работа – каза секретарят- който явно беше доста весел, той се изсмя , обърна се и си тръгна.

С плач всички легнаха на мръсните нарове в хамбара и мълчаха. Измамени и безсилни да се борят.

Но младият Алексей започна своя разказ отначало. Мелодията се чуваше в целия чифлик и болката в неговата музика се чуваше толкова силно, че сълзите капеха върху устните, които разказваха историята му само с тонове. Колко много очи, просълзени чувстваха същото в онзи момент, но мълчаха. Нищо че те имаха този дар да говорят, а той без глас и  изливаше цялата си тъга в песента, в която не се чуваха думи, а само чувства.

На другия ден още преди изгрева на зората работниците започнаха работа в плантацията. И само след едно забавено движение камшика белязваше ръцете им. На безценните хорица вече им беше ясно , че няма измъкване оттук. Сълзи се лелеха от очите им.

И така минаваха дните, в които проклинаха живота си…

Поредният ден беше приключил, беше тъмно, всички си бяха легнали и пак тишина пареше в техните бездънни души. И ето историята започна, музиката ехтеше отново , вече тя беше утеха за хората, тя ги приспиваше. Алексей беше станал любимецът на всички…

Секретарят обикаляше на проверка. Изведнъж извика:

-Ти, всяка  вечер свириш, престани.! -изсмя се и се обърна той.

Алексей не спираше, сълзи се стичаха по състареното му лице.

-Спри!-провикна се отново секретарят и тръгна към него.

Никои  от работниците не смееше да го защити. Той имаше само една защита и това беше неговата музика.

Той не спираше да свири, магията беше обзела тишината, а тъгата утешаваше сълзите му. Но изведнъж музиката спря….флейтата падна, а след нея и той, в сърцето му беше забит нож…

Секретарят просто задраска името му от списъка и си тръгна.

Тръгна си и душата, песента му, мелодията, която още ехтеше в съзнанието на безценните хорица, разтреперали се от страх. Гледаха как си отива Алексей, как животът му се оказва продължение на тъжната му история…

Историята написана за дрипавия младок…Историята излетяла в хоризонта!...

Тъжната песен на певеца без глас!


Йоана Ивова Димитрова

Раздяла

Напусни ме в някакъв есенен ден

под едрите дъждовни капки,

когато денят е непосилно студен

и пропит от неразрешени загадки.

Напусни ме в някой есенен ден,

когато от мъка плачат звездите.

Макар страшна да е болката, скрита във мен,

поне дъждът ще скрие сълзите.

Напусни ме в някой есенен ден,

когато вън буря бушува,

за да не чуеш гласа ми ранен,

с който ще се сбогуваме.

Напусни ме, когато вали.

Не искам да слушам лъжите.

Напусни ме, защото боли

раната, пробита в гърдите.

Напусна ме и дъждът заваля.

Умряха със теб и мечтите.

Но помни, аз обичам дъжда.

Той единствен изтрива сълзите.

 

 

Сама, но не самотна

Стоя сама, непосилно сама,

сама падам и ставам.

Никой не иска, не подава ръка,

а само аз без да имам им давам.

 Стоя сама, уморено сама,

изморена от хорските думи.

Обичам и мразя, но само сама

минавам през разбитите друми.

 Стоя сама, но защо съм сама?

Не дадох ли всичко на всеки?

Не чух нищо, дори дума добра

и пак вървя по самотни пътеки.

 Стоя сама, отново сама,

но по-силна и смела оставам.

Стоя сама, до края сама,

сама падам и ставам!

 

Самота

Догаря денят, поредният ден,

самотен, скучен и сив.

Денят, непосилно студен,

едновременно мъртъв и жив.

 И ето го залеза, наситен, червен,

единствен сияе с красота.

Той слага края на скучния ден

и смирено чака нощта.

 Дойде ли луната сияйна,

тъмнина се спуска над града,

сякаш шепне скрита тайна,

непозната, непозната на света.

 И тихи стъпки oтекват в тишината

по улицата в този късен час.

Някой чука на вратата.

Не помниш ли? Това бях аз!

 

Бездомна, аз търсеща уюта,

за да хвърля тежката умора,

като пътник, търсещ си каюта

на поредния захвърлен кораб.

 Не чаках дълго пред вратата.

Отключи и отвори ми ти.

Видях те, видях красотата

в прекрасните сини очи.

 Никога не ги забравих,

не забравих и думите за сбогом.

Всички мечти при тебе оставих,

но да се върна при теб не мога.

 И пак се изреждат ден подир ден

без обич, без ласка, без топлота.

Без слънце за теб и за мен.

Без залеза и неговата красота.

 Догаря денят, поредният ден,

самотен, скучен и сив.

Денят, непосилно студен,

едновременно мъртъв и жив.

 

Скитница

 И лутам се из пътищата черни.

Търся слънце в непрогледната тъма.

И бродя в часове вечерни,

но все пак оставам сама.

 През деня умирам самотна, бездомна.

Живея живот безсмислен, неживян.

Любовта за мене е жадуван спомен,

а щастието - забравен блян.

 Нощем се раждам и скитам,

и търся, и падам по черните друми.

Но само сенки срещам и питам,

а те ми говорят без думи.

 И лутам се из пътища черни,

търся слънце в непрогледна мъгла.

Аз - клета скитница безверна!

        И в тъмното пак оставам сама

 


Птица без крила

 Бих искала да имам крила,

за да избягам от този свят,

да видя каква съм била

и да се махна от земния ад.

 Бих искала да имам крила

и да летя в сините небеса.

Бих искала да имам крила,

за да видя всички чудеса.

 

Ще се махна от земния ад

дори там да си и ти!

Не искам да живея в лъжливия свят,

птицата и без крила лети!

 Птица, свободна и волна.

Ето такава аз съм била.

Птица с душа, ранена и болна,

страдаща, че няма крила.